В минало време за едни клишета

Месец март 2020 г. ще се запомни с много национални и немалко локални събития, които без да открием топлата вода, ще кажем, че ще променят животa ни – пандемия, статистика с болни и жертви на един необикновен грип, извънредно положение, затворени граници, карантина, забрани, щабове, късен сняг и високи температури в рамките на дни разлика. Мнозина от нас изпитаха нови емоции, сблъскаха се с различни ситуации, а думички като „не може“, „не трябва“ и „не е позволено" вече са норма. Шегувайки се, ден след ден видяхме, че това ново състояние ни припомни едни стари клишета.

Те се родиха след миналата криза (2008-а), която фалира едни, други направи богати, а мнозина твърдяха, че станаха по-умни след нея. Тогава дойдоха и новите вестоносци на добрите практики, универсалните стъпки и лесни решения. Със същите са свързани и доста клишета, които през последните години бяха промотирани в статии, заглавия, цитати, новини и мантри. Думички, фрази, лозунги, които почти всеки прегърна за по-лесно или по-модерно. Понякога даже, същите се превърнаха във втръснали словоблудства и банализми, чиито смисъл отдавна изветря от прекомерното им ползване.

Нека си ги припомним и видим какво значат те за нас сега.

„Кризата е другото име на възможността“ – Помните ли една реклама, в която загадъчно, на финала, ни отвориха очите, че един йероглиф в Китай означавало едновременно криза и възможност. После едни други казаха, че не било точно така, но бе късно – третите бяха повярвали. Дали всъщност е така, ето ни една страхотна възможност в тази криза да изпълним със съдържание смисъла на това, което ни трогна толкова и ни отвори съзнанието да валят възможност след възможност. Да, за някого тази криза е лесна възможност да фалира, да освободи всичките си служители или да се натъкне на намръщени кредитори, които уж го разбират, но и те имали интереси. За други може да е възможност да тренират хладнокръвие, докато детето крещи на почивки, висим на поредната опашка през метър един от друг или треперим дали утре няма да ни уволнят. Какво да откроим като положителен елемент тук и дали човекът в такава ситуация е склонен да ни чуе и да се усмихне или би ни пожелал същото и на нас? Открихте ли възможността за себе си досега в извънредното положение или ежедневно мнението ни се мени. Ако наистина смятаме, че това ще ни направи по-добри, успешни или адаптивни – какво трябва да направим за да е така? Засега едно е вярно - възможността се превърна в ...криза. 

„Излизане от зоната на комфорт“ –  Любима фраза, която е позната на всеки. Излязохме от там с гръм и трясък, а мнозина не влязоха никъде след това. Стоят и мръзнат, като подранили щъркели на забавилия се априлски сняг. Всеки искаше да бъде извън зоната си на комфорт, да учи, да се развива и пребъде, вярвайки, че единствено това е достатъчно да бъде сред първите. Ето една страхотна възможност, сега, когато мнозина от нас до голяма степен са в зоната си на дискомфорт от 13-ти март 2020г. Повече от това, здраве му кажи. Искахме го – получихме я. Ами, сега? Така ли си го представяхме, бяхме ли готови и можем ли да върнем времето назад, за да си пожелаем не чак толкова стремглаво излизане от комфорта си? Опасявам се, че не. Какво тогава следва насетне? Излизането от там не гарантира нищо, освен, че не си особено щастлив след това. Занапед се изисква гъвкавост, смелост, бързи решения, мислене в посока какво да направя по-добре, различно и реални действия. То, и като сме в зоната пак това се иска, но сега имаме външна мотивация да се размърдаме.

„Хората са най-ценният ни капитал“ – Фраза, която се чува, чете и пише от всякакви хора. Май, за да си мениджър или голям директор, тази фраза трябва да се споделя поне веднъж на оперативка, в платено интервю или на поредната церемония за поредната награда за нещо, което е в разрез с действителността. Щом е така, нека видим кой и как се отнася към своите ценни капитали сега. Хората ли са това? Я, пак си помислете... Запази ли се този ценен капитал като такъв, стана ли по-ценен или започнаха да се обезценява от по-голямото предлагане на пазара и намаляване обема на работа. Доколко е ценен този капитал, когато на първата седмица от спада на работа мнозина от служителите бяха набързо освободени от работа, бяха принудени да са в неплатен отпуск и едностранно им се намалиха заплатите? От ценени, служителите станаха просто един разход, който бе пренасочен към социалната ни система. Изведнъж, скъпоценният капитал си се оказа скъп и съответно се озова на опашка пред  Бюрото по труда. Лесно ли се отказахме от тях или самите те пожелаха да имат „келепир“ от всички осигуровки, които са им удържани с годините, пък и на „по-сигурно“. Пандемията може да приключи до месец или два, да започне другата криза, но един от доказаните капитали за бързо излизане от нея са били и винаги ще останат хората. Ако са управлявани правилно.

„Глад за кадри“ – До началото на март щяхме да внасяме служители, а в средата започнахме да ги освобождаваме. Не чакахме много и от глад за кадри, май ще го превърнем в глад за работа на тези кадри. Дали е така или по-скоро има глад за решения как да намерим взаимен компромис, да ги ангажираме и задържим? С какво ще нахраним „гладуващите“ сега или апетитът им се притъпи? Май сега на дневен ред е как да намерим начини и задържим тези кадри, въпреки ниския обем на работа, кризата или... възможностите, които носи тя. Задръжте хората си сега, за да си Ви благодарни за това утре. Ако имаме компетенциите за това и сме мислили за план „Б“ или план „В”, защото няма безоблачно бъдеще, а пандемията го доказа, въпреки напредналата медицина. Ето една прекрасна ситуация – да изнамерим начини, подходи и нови решения, с които да останем заедно в една лодка, ако искаме да продължим и след бурята, а не само през нея. Манталитет, ценности и корпоративна култура – ако го е имало преди март месец, ще го има и след него. Сега ще усетите разликата в работодателите, тяхното отношение и похвати. Компромисите обаче са двустранни и всички е въпрос на комуникация и възможности.

„Аз съм емпатичен“ – Често срещано твърдение по време на интервю, а думичката „емпатия“ е третата най-често използвана след развитие и проактивност във всяко по-претенциозно CV. Виждал съм десетки CV-та и хора, които твърдят, че са емпатични. Сега те са на ход. Ред е на служителите да покажат дали са емпатични, с какво и как изразяват своята емпатия към работодателя си. Припознават ли се с организацията, в която работят, в какво вярват, че зависи от тях и могат ли да го  променят. Какви идеи или решения са готови да споделят проактивно със своя работодател, за да му окажат съдействие, „да влязат в обувките му“ и продължат напред. Склонни ли са да намалят по своя инциатива дори своите възнаграждения като част от крайни мерки за по-малки разходи – с колко и за какъв период от време? Вероятно има и такива, които злорадстват - „Така му се пада на този – когато правеше милионите един бонус не ми е дал, сега да не чака нищо от мен” – ако тогава нещо те е задържало там, то какво може да те накара да промениш нагласата си сега? Или липсата на избор ще ни направи малко по-лицем...емпатични, всъщност. Нека бъдем честни, емпатията важи с пълна сила и за работодателите и никога не е едностранчива прекалено дълго. 

„Искам да си бачкам от вкъщи“ – А сега защо не искаш? Омръзна ли ти вече, наду ли ти се главата от децата, кучето, котката, партньора? Моят дом е моята крепост, но дали е моят офис и може ли да бъде такъв дълго време. Не било лесно и от вкъщи, че и по-трудно май било, а? Така е, залежава се човек, омешва се деня и нощта, опразва се хладилникът, но дрехите стават по-тесни. Често се губи фокусът, а при по-ниска самодисциплина се влошава качеството и се изпускат сроковете. Понякога се работи повече от 8 часа, че и през почивните дни – безплатно. Друг път няма работа, а шефът започва да изисква доклад за извършената такава. Да, положението сега е малко по-специфично от бленувания home office, но пък е страхотна възможност да оценим това, което ни липсва в реалния такъв. 

„Бъди себе си“ – кой може да остане себе си, когато е зависим от пандемия, работодател/служители, родители, държава, икономика и задаваща се или вече настанила се икономическа криза. И какво е значело това по време на интервю за работа, по време на нея или когато те освободят на 4-тия ден от кризата, защото клиенти били изчезнали. Бяхте ли автентични преди 13-ти март и останахте ли такива сега? Отдавна не сме „себе си“, поради очакванията към нас и стремежа ни да употребяваме и консумираме повече, тук и сега. Да се харесваме на непознати хора или описваме нещастието си с щастливи снимки във Facebook. Ето, сега имаме възможност с карантината да бъдем себе си, да се върнем търпеливо към вътрешното си "АЗ" и осмислим всички пропуснати възможности да направим една по-добро копие на самите нас. Добър период, в който можем да намерим отговор на трудните въпроси – кой съм аз, какво искам, защо ми е важно и кое ме кара да се чувствам щастлив. Спряхме, починахме си – нека рестартираме всичко, за да потърсим изгубеното „АЗ“ и как то би се вписало насетне в грубоватото „НИЕ“. Кое зависи от мен и още ли очаквам да ме сполети късметът, докато само си го мисля, но не действам, защото имам десетки оправдания? 

Клишетата са сравнително устойчиви думички и фрази, които имат своята добавена стойност, винаги актуални, когато носят и смисъл. Индивидуален, а не стаден. Смисълът идва с осъзнаване дали това работи за мен и как точно, какво всъщност означава и това ли е моята интерпретация. Как Ви звучат обаче сега тези думи или фрази и може ли да бъдат преоткрита възможност, която до вчера красеше стената на социалката, която припознахме за трибуна, а утре ще бъде отправна точка не за думи, а за дела?

Only God can judge me…