Поколението Ми*

   “Преди да тръгнете да правите или очаквате нещо за нашето поколение, по-добре си припомнете времето в което сме родени, факторите, които формираха съзнанието ни и събитията, които предопределиха нашето поведение, ценности и светоглед“. Без това въвеждащо изречение, тази статия ще е поредната на тема поколения, различия и защо не разбираме т.нар. „милениъли“ (millennials – деца на хилядолетието или поколението “Y”).

Кои сме ние?

Според Goldman Sachs, , това е поколението, което е родено между 1980-2000 г. Според една от последните статии през 2019-та по темата в Independent, сме дошли на бял свят в началото на 80-те до средата на 90-те или най-късно до началото на 2000 г. В свое изследване CNN поставя в това поколение всички, родени между 1980/81-1996/2000г. Като цяло, изследователите на темата „поколения“ са почти убедени в началото на нашето такова, но съществуват различни интерпретации до коя година е реално то. Като всяко поколение и това зависи от определени глобални събития, които са го формирали и развили, дали са му начало и определен смисъл. Добър или лош. 

Кои са глобалните фактори, които предопределят общите поведенчески признаци, нагласите и очакванията на това поколение?

Бум на интернет и темповете на дигитализацията, падането на Берлинската стена и СССР, музиката – MTV, Рок, Диско, Рап и Метъл, кризата през 2008 - най-голямата след Голямата депресия, атентатите през 9/11 и действията зад думичката „Тероризъм“, глобалното затопляне, катаклизми и бедствия, войната в Ирак и тази в Кувейт, както и ролята на оръжията за масово унищожаване, появата на Google, Facebook, Paypal, Ebay и др., наличието на нови термини като „гъвкаво работно време“, “freelance“ „работа от вкъщи“, масовите убийства на публични места в Америка, промяна в политическата система в САЩ и първият цветнокож Президент, повишаване цените на имотите, следствие желанието на младите хора да са независими, емиграцията, аварията в Чернобил.

Това е по-голямата част от глобалните събития, които се случиха, докато растяхме в безгрижие, формирахме нашето мислене и ни се наложи да се адаптираме, доказваме или оцеляваме по един или друг начин. Последствията от тези събития се отразиха на всички, но с различна тежест. Дали обаче един „милениъл“ в Америка се различава от своите връстници в Испания, Западна или Източна Германия, Балканите или Иран? Споделената обща история, глобални събития, икономическите и културни условия на хората живели в един исторически период, оформят специфични черти в тях, които формират т.нар. „ поколенческа личност“, но не ги прави еднакви. Чертите на поколенческата личност не са строго персонални. Те по-скоро са социални и се проявяват на колективно ниво в съответната обществена среда като влиаят на възприятията, ценностите, нагласите, начина на мислене на хората от тази възрастова група.

Кои са локалните фактори, които предопределиха нашите поведенчески признаци и формираха начинът ни на мислене?

Политически - смяната на политическия режим – от комунизъм към демокрация, съпроводени с митинги и шествия, палежи, барикади и погроми. Появата на интернет и електронната поща ни отвориха светове непознати до преди това. Различните реформи в здравеопазването, образованието и икономиката не ни караха да се гордеем с резултатите от тях, а икономически кризи и рестрикции все повече ни приближаваха към домашните консерви и утвърдената зимнина. Възродителния процес и една непозната „голяма екскурзия“ уплашиха родителите ни, които се опасяваха от гражданска война, а ние така и не разбрахме защо на някой му бе хрумнало, че смяната на едно име показва по-силна национална принадлежност. Някои от нас бяха в казарма, а други избягаха от нея и бяха най-щастливите хора от нейното напълно премахване. Влизането ни в НАТО и ЕС ни бе представено като национален идеал, който почти не разбираме и в наши дни – може би, защото имаме грешни очаквания и вярваме, че все някой ни е длъжен с нещо. Разкриване на досиета и разни доносници ни накара да нямаме доверие в никого, а най-разочаровани бяха нашите родители от своите съседи или колеги – били ги записвали и докладвали пред някакви хора. Разпадането на бивша Югославия ни показа войната по-близко отколкото си я представяхме, а войната между Ирак и Кувейт бе първото нещо, което ни накара да узнаем къде има бомбоубежище и как се ползва противогаз. Убийството на Луканов бе нещо немислено в един демократичен свят, но в нашият имаше повече лади и москвичи, което не ни правеше особено такъв. Завръщането на Царя и надеждите ни с това се изпариха с поредния кумир, който чакахме да ни оправи. Корупцията бе начин да успяваш и доказваш, че нещо може да бъде заобиколено, а неработещи институции допълнително ускоряваха този процес на оцеляване и рушене на законността в България.

Икономически – от еднаквост в магазините и наличието на пари, до изобилието в МОЛ-овете и липсата на такива. Постоянните опашки бяха предимно за стоки и по-малко за услуги – висяха родителите ни хляб, олио, бензин – рядко за банани. Висяхме и ние с тях, за да пазим ред. Създадоха се финансови пирамиди и  се появиха техните фараони, които все бяха оправдавани и обявени за жертви на прехода. Появиха се няколко фалиращи банки, а с това изчезнаха и доста от спестяванията на хора - белите им пари за черни дни. Безверието и чувството за несправедливост бяха силно застъпени, а това ускоряваше бягството навън. Появи се нещо като приватизация, а с това появяване изчезнаха предприятия, обезлюдиха се цели райони и хората останаха без работа. Отделно от това се наблюдаваха първите симптоми на умиращото село, което след това породи възхода на потребителското поведение и липсата на „домашни храни“. Имаше и режим на ток, вода, помня и първите телефони – с шайба. Бяхме свидетли и на живот на кредит и явлението да взимаш, но да не връщаш. Деноминация на лева и някакъв си валутен борд ни накара да махнем няколко нули от обезцените си пари. Появи се кабелната телевизия, а по-отворените имаха сателити. Други намериха начини и започнаха да пътуват, понякога се връщаха, друг път - не. Появи се и възможност за образование извън България – гледаше се като инвестиция, не като разход.

Демографски – имаше възможност да избираш – дали да останеш в България или да емигрираш далеч от нея. Дали да си останеш на село или в малкия град, или да отидеш в областния такъв, но да позволиш да бъдеш чужд и вечния неканен гост, който говори на диалект. В селата останаха възръстни хора и тези, които бяха свързани със земята, която им върнаха, след като бе национализирана. Фалирането на предприятията доведе до повече безработни родители и помагащи баби и дядовци, а пълните мазета с цветни буркани бяха даденост, която към днешна дата търсим с носталгия. Плавно преминахме от семеен патриархат и дежурната ракия вечер, до все по-голяма самостоятелност на жените и повече разводи. Обезлюдените села и разбитите къщи в тях ни настройваха един срещу друг. Появиха се все по-големи малцинствени групи и непрестанни опити за тяхното интергриране. Чувството за несправедливост и ненаказуемост ни отвратиха.

Социални – от нищото се появиха наркотиците, а мнозина не изживяха докрай своето юношество. Не знаехме граници и бяхме готови да изследваме всичко докрай - от пороците до шансовете. Някой от нас бяха свидетели на последното голямо обединение на нацията – футболната 1994 г. в САЩ. Липсата на справедливост бе идеална среда за появата на бившите олимпийски надежди с квадратни чела, наречени - мутри. Деградира и културата - нямаше вдъхновение и никой не плащаше за нещо авторско. Това доведе до по-голяма корупция и перманентна липса на доказателства в съда, липса на справдливост и апатия, че нещо зависи от теб, ширещо се разделение и задълбочаваща се пропаст между бедни и богати. Такива, които без да са учили или работили имаха цветната телевизия, безжични телефони и от лада минаха на форд. Смянихме втория език и от филми на руския език, минахме на английски. Дядо Мраз стана Дядо Коледа, появи се някой си Свети Валентин и ден в който тиквите за тиквениците се превръщаха във фенери. Минахме през период на ненавиждане на нестандартната сексуалност и инакомислещите, до опитите да свикнем и приемем този индивидуален избор. Нямаше ден без поръчкови убийства, дебели ланци, пистолети без номера и липса на доказателства, че някой е престъпник. Общите трапези с роднини и комшии се превърнаха в скандали и ламтене за собственост. Появи се музикален феномен с объркани текстове, ориенталско звучене и наченки на порно. Чалгата  -  начин на забавление, изразяване, поведение и копнеж по лесен живот.

Кои са думичките с които може да се асоциира времето в което се родихме и се опитахме да бъдем независими?

Несигурност, висене на опашки, постоянни промени, дефицит, перманентна криза, наличие на собствено мнение, амбиция, наченки на свобода, възможност за пътуване, живот на кредит, несправедливост, потребление, кауза, стрес и депресия, повече в офис, по-малко във фабрика, лична собственост, гняв, страх, мнение, отхвърляне на всичко старо, материално притежание, справедливост, апатия, трибуни от които да говорим, дефицит и излишък, чалга, мутри, корупция, липса на доказателства, урбанизация и емиграция, нихилизъм, обещания, разочарования, излъгани очаквания, протести, апатия, кумири...

До част от тези думички стигнахме сами, а до друга бяхме „въведени“ от нашите родители. Една от негласните ни мисли бе да ги подпомогнем в новото време, да покрепим изборите им, да не виждаме грешките и страхът в очите им. Ако за нас бе странно всичко около нас, то за тях бе страшно това, което идва. Малцина се адаптираха, мнозина се предадоха и отказът им да оцеляват бе техния протест. Несигурността и липсата на справедливост накара мнозина да залитнат към пороци, да се криминализират и търсят лесния път да станат богати. Други се разболяха и си отидоха, а трети изчезнаха далеч от България. Дали можеха да се адаптират по-лесно – нека всеки попита своите родители какво им е било тогава и кое им липсва най-много сега.

Какви сме в работата ни?

Според някои изследователи, ние не работим само за заплата, а по-скоро търсим цел и смисъл в и със своята работа. За нас личното развитие е много по-значим мотиватор, отколкото удовлетворението от самата работа. Не искаме да имаме „шефове“ в буквалния смисъл на думата, а по-скоро нашите ръководители да бъдат вдъхновяващи личности, ментори и насърчаващи лидери от които да се учим. За нас не работят регулярните годишни оценки, а по-скоро честите разговори и постоянната дискусия за по-доброто ни представяне. Характерно било също, че не искаме да се фокусираме върху своите слабости, а по-скоро искаме да се фокусираме върху силните ни страни, а това да движи нашето развитие и представяне. Работата в екип е по-предпочитана и ценена за нас, но често се отчуждаваме и изпадаме в депресия. За нас, професионалното ни поприще не е просто една работа, а тя се интерпретира като нещо, което е много повече – животът ни. Но този живот е наш и желаем да го формираме, както преценим – не някой да ни го налага.

Други изследователи твърдят, че сме мързеливи, нарцистични и сменяме своята работа прекалено често. Графици и рамки ни влудяват, а свободата е ключова ценност с която не правим компромиси. Адаптираме се бързо и учим с лекота. За нас се твърди, че сме материалисти и егоисти, които не подпомагат останалите. Да имаме пари е водещо, да демонстрираме добър стандарт и поддържаме своя външен вид са друга част от това да имаме външна валидация за своите успехи, но все си оставаме недоволни.

За трети, ние разполагаме с безпрецедентен ентусиазъм, хиперактивност и желание да бъдем промяната, която ще направи света едно по-добро място за всички. Залавяме се с доста неща, но рядко ги довършваме. За нас образованието е ценност и може би в нашето покление е с дела на хората, които непрестанно инвестират в себе си и своето развитие. Важно ни е да знаем и имаме позиция, която да отстояваме по различен начин. Работим под постоянен стрес, който е породен от това, какво искаме и това, какво получаваме всъщност. Нетърпението и компенсациите са друга ключова характеристика, която води до повече психически проблеми и ранна смъртност.

Ако сме наистина такива в България, то защо е така?

„Не всичко е пари“ е често срещан израз сред представителите на моето поколение. Ако нещо не отговаря на нашите индивидуални ценности, то трудно и краткосрочно бихме правили нещо на сила, защото вярваме, че имаме избор – винаги имаме такъв. Нашето лично развитие е нашият път да успяваме и бъдем независими. Били сме свидетели на различни събития в които липсата на критично мислене не ни е позволявала да вземем най-рационалното или устойчиво решение за самите себе си. Развитието ни гарантива диверсификация на доходите, хобитата, хората с които искаме да общуваме, стандарта на живот към който се стремим. Авторитарното шефско поведение не ни е по вкуса, защото вярваме, че в повечето ситуации хората са равни. Поради тази причина, мнозина се скриха от казармата под различен предлог, други не биха се поставили в ситуация която да работят без договор, липса на осигуровки или някой да им бави заплатата с дни или месеци. Не обичаме някой да ни вика, защото на мнозина са ни викали изнервени нашите учители и родители в невъзможността им да се справят с промените след 90-та година. Викаха ни и мутрите, които по места бяха по-уважавани и търсени от попа, даскала и кмета взети заедно. Вдъховяваме се от успелите хора и искаме да сме като тях. Различните интерпретации на думата „успех“ ни улеснява в това да имаме и следваме кумири, да ги копираме или да се разочароваме от тях. Мнозина от нас са нетърпеливи и хаотични в целите си за своя успех. Бързо се палим и бързо гаснем в своя ентусиазъм. Насадено ни е, че всичко става „с връзки“, следваме тези с по-високия статус в обществото и копнеем за слава. Слава, която се мери с харесванията ни в социалките, от това да ни дават „по телевизора“ – там, от където учехме за света, докато бяхме деца. Не искаме оценки, стремим се към награди. Дългите разговори ни изнервят, защото това бяха методите на възпитани от нашите родители. Нетърпеливи сме и лесно губим фокус. Знаем, че не можем да сме добри във всичко, затова се фокусираме в това, което можем най-добре или ни харесва. Често това не е особено трайно, поради свръхактивността ни и очакванията за бърз резултат. Вероятно, подсъзнателно сме установили, че докато сме играли на воля по селата при баба, светът се е променял с бясни темпове и сега сме длъжни да компенсираме изгубеното. Екипни играчи сме, защото пак в детсвото на село си играехме на групи и предимно групови игри, а всеки отхвърлен от тях бе по детски дамгосван с прякор, който носи и до днес. Когато ни се налага да работим, търсим смисъслът на това, което ще правим. Не ни е все едно и не е на всяка цена да се занимаваме с нещо – просто имаме избор и това ни позволява да сравняваме и избираме. Вчера бяхме на село или в малкия град, днес сме „граждани“ на София, а утре можем да сме навсякъде в света. Не сме мързеливи, а непостоянни. Хабенето на огромно количество енергия и ресурс ни кара да се отпускаме понякога и изпадаме в депресивни състояния. Полудяваме, когато имаме график, някой иска да сме точни и ни вкарват в рамка какво да казваме, какво да правим. Свободолюбиви сме и ценим своята независимост, а пропуснатото в хаоса от промяна на системи и правила подсилва нашето нетърпение и притъпява нашата спонтанност. Имаме много идеи, амбициозни сме, но чуждата рамка ни пречи и скопява нашите стремежи за успех. Това, което видяхме и преживяхме за времето дотук ни направи по-адаптивни, но мнозина не оцеляха, злоупотребявайки с изкушенията ни по пътя. Ние, сме такива, които извличат урок от почти всичко, да учат и повишават своите познания. Стараем се да не допускаме грешките на своите родители, породени от страх, колебания или липса на адаптация. Ако преди време не ни се е чело, защото е било задължително или ограничаващо, то с помоща на интернет можем да четем всичко, което ни интересува. Това отключи друго предизивкатество – обичаме да четем, но рядко дочитаме. Рядко вече пишем на ръка.  Липсата на играчки в детството ни направи колекционери на вещи, когато пораснахме. Някъде това е като хоби, другаде си е чист комлекс, маскиран от това, че имаме вече финансова възможност и желаем да сме уникални и харесвани. Помагаме на останалите, но единствено, когато ги познаваме лично. И другото е валидно, но рядко. Иначе, си оставаме егоисти, които тичаме в съседни пътеки, водени от амбицията да осигурим по-добър живот за себе си и нашето семейство – такъв, какъвто рядко сме имали, докато бяхме деца или тийнейджъри. Често мерим благополучието си с пари, защото сме научени, че без тях не можем да направим нищо. Те отварят врати, те могат да ни измъкнат от закона или предвижат напред в обществото. Желанието ни да имаме повече пари ни осигурява останалите възможности, които са характерни за нас – да учим, пътуваме, бъдем независими и живеем по-добър живот от своите родители. Понякога този стремеж е почти на всяка цена, а другите ни смятат за свръхамбициозни кариеристи, които са готови да продадат и майка си за пари. Поддържаме своя външен вид, за да изгледаме добре на снимки и в социалните мрежи. Ако преди се къпехме само в недея – няколко човека с „един“ бойлер, то сега е сутрин и вечер. Така изграждаме своя паралелен свят, които често пъти се различава от действителността – ако си в интернет и телевизора, значи си успял. Ентусиазмът ни се захранва постоянно, защото знаем, че не сме  имали достатъчно от всичко, но се стремим да имам повече от същото. Вярваме, че можем да променим всеки и всичко – човек, политическа система, държава, света. Понякога очакваме друг да го стори, вместо нас. Ентусиазмът ни е безграничен, но липсата на търпение и вмененото ни чувство все да чакаме го притъпява. Мнозина вярват в късмета повече, отколкото в собствените си умения и възможности. Липсата на самочувствие ни  бе по-силнo преди, отколкото сега. Въпреки това, един ентусиазиран милениъл не може да го спре нищо, освен – самият той. Нашето поколение вярва, че формалното образование все още може да ни донесе стойност – дали чрез знания, среда или чрез хартийката наречена „диплома“, която да окачим и с гордост гледаме, докато изплува родовия завет – учи, за да не работиш.

Ние, "милениълите", отдавна работим активно. Част от нас създадоха свои успешни бизнеси, други направиха име извън България, трети са послушни мениджъри или ангажирани служители – има от всичко по-малко. Представителите на това поколение видяхме малкото, което ни научиха да ценим, че имаме. Видяхме и многото, което ни повлече и ни направи потребители – къде по-импулсивни, къде по-разумни. Непоискано бяхме част от различни политически и икономически експерименти, понякога бяхме част от проблема, но днес се опитваме да бъдем част от решението.

Кой са професионалните ценности на т.нар „милениъли“ в България?

Всеки един от нас има своите професионални ценности на които се уповава, които насочват изборите и решенията му в избрана посока. Донякъде тези устойчиви вярвания са сходни, но и доста различни. Формират се дълго във времето и също толкова трудно във времето се променят. Но кои са трите най-важни фактори, които ги формират?

На трето място е образованието, преди него е семейството, а на първото място, според мнението на 2581 човека са собствените интереси и идеали на всеки един човек.

В инициираното от мен проучване през 2018-та измерих 16 ключови ценности. Едно от деленията бе : по възръст. Определих ги така:

ü Baby boomers – родени от 1946 до 1965 г.

ü Поколението "Х" – родените от 1966 до 1979 г.

ü Поколението "Y" или познатите като millennial’s – от 1980 до 1994 г.

ü Поколението "Z" – родените след 1995 г.

Най-солидна и многобройна се оказа извадката на която самият аз принадлежа - милениълите – 57% от общия брой на респондентите са представители на това поколение. Ето как изглеждат техните 10-те водещи ценности, спрямо мястото, което им бе отредено:

1. Развитие – 99,5%

2. Баланс между работа и личен живот – 97,7%

3. Разнообразие – 94,9%

4. Визия – 94,8 %

5. Растеж в йерархията – 87,7%

6. Лидерство – 84,4%

7. Трансфер на знания и умения – 84,2%

8. Гъвкавост – 79,1%

9. Социална отговорност – 78%

10. Толерантност – 72,4%

Общият сбор от положителните отговори (изключително важно е за мен и важно е) на съответните твърдения, валидираха мястото и тежестта на всяка една от изследваните ценности.

Какво ни казват измерените 5 най-важни професионални ценности за това поколение?

Възходящото кариерно развитие ни е важно. То ни носи престиж, по-висока заплата, дава ни възможност да променяме и постигаме това, което нашите родители не са. Не всеки един от нас би искал да расте в позиция, но всеки един от нас очаква кариерна промяна през не толкова голям период от време. Визията е онова нещо, което твърдим, че имаме, търсим и смятаме за важно в своята работа. Без визия рискуваме да се лутаме и хабим излишна енергия за която нито имаме времето, нито желанието да правим. Визионерите също следваме с лекота, защото не ги е страх, смели са и в повечето ситуации това върви с иновативни подходи, бързи действия и опит от грешките, които ни очакват по пътя. Разнообразието е другата ценност, която ни прави в очите на останалите неспостоянни, търсещи постоянно по-доброто и хора, който не са особено лоялни. Бавното движение и монотонната работа са един от нашите врагове. За нас разнообразието е нещо повече от един нормален работен ден, седмица или година със същият темп, при същият подход, за същата задача и същата цел. „Същото“, „тук е така“ и „досега така го правехме“ са фрази, които не се вписват в нашата любознателност и желание да променим света. Интерпретацията за „баланс между работа и личен живот“ е различна за всеки. Твърдението, което измерваше тази ценност е – „Да имам свободно време за интересите си“. За нашето поколение интересите и хобитата ни са от ключово значение. В детството си имахме време да тичаме, играем, ходим за риба, помагаме на село и всичко, което ни позволи да изледваме света с помоща на игрите. Вероятно, за това държим да поддъраже своя живот и извън работа, да се вдъхновяваме, вдетеняваме и правим това, което ни е кеф. Не ни отнемяйте тези дни или часове, защото не искаме да живеем, за да работим. Това правеха нашите родители, а нивата им на пенсиите ни карат да вярваме, че работата сама по себе си не ни е ключовия приоритет в живота. За всички тези 58% от 2581 човека е изконно важната ценност – развитие. Това ни движи напред, това ни даде възможността да оцелеем след всички глобални и локални събития съпътстващи нашето поколение. Заради нашето поколение измислиха нови методи на преподаване, дигитализираха висшето образование, направиха възможно да учиш почти навсякъде дистанционно, да слушаш лекции или участваш в подобни събития. Много наши представители влязоха в образователната система и започнаха да чупят стереотипите, други са двигатели на различни менторски и стажантски програми в която обучават и самите те учат. Нашето поколение бе първото масово такова, което имаше възможността да учи навън. Родителите ни успяха да опазят своите пари от пирамиди, крадци, дребни мошенници, деноминация и инвестираха в нас и нашето образование. За да се развиваме и имаме по-добър живот от техния...

Може би, за представителите на следващото поколение – „Z”, част от описаното ще е непознато, далечно и може да им звучи като събрани мисли на един застаряващ човек. Може би на тях ще им е по-лесно, или по-трудно. Или пък на нас с ...тях. Описаното има за цел да накара четящия да мисли и осмисли случките, събитията и последствията за отделния човек, семейство, град, държава...поколение. Късата ни памет често ни пречи да помним, анализираме и интерпретираме, преди да вземем решение или предприемем действие.

            В заключение искам да споделя, че описаното от мен не е валидно за всички хора или е общовалидно обяснение за нечии успех или провал на поредния неразбран милениъл в България. Това е моето мнение, валидирано през призмата на почти 38-те години жизнен опит, този на моите съвременници – познати, приятели, колеги и това през което преминах дотук. Нека отново си спомним за пътя и това, което преминахме – от деца, през тийнейджъри до независими млади хора, които вече са собственици на бизнес, недоволни служители или изнервени родители. Така ли си го представяхме, заради кой успяхме или напук на кого? Нека всеки измери своя път и сравни себе си със самия себе си. Ако не сте в конфликт с родителите си, споделете им тази статия – вижте очите им, помолете ги да Ви разкажат – как ни съхраниха и опазиха да останем хора, какво пропуснаха да направят за себе си, докато го правеха за нас. Да, малко недоволни, доста изстрадали и почти отказали се да променим това, което, когато бяхме надеждните млади не успяхме. Сега е ред на другите „млади“, после на нашите деца...после на техните, които могат и да не знят български език.

            Така че, преди да искате да ни „прочетете“, разберете, мотивирате, ангажирате, обвините, насърчите, да ни дадете или отнемете, да ни похвалите или охулите, да ни размахате пръст, да ни лепнете поредния етикет, да ни се чудите и маете защо тръгнахме или защо все още стоим, да ни управлявате, да ни викате и хокате, да ни анализирате и лекувате, да ни оценявате, да ни обвинявате, да не сме вече очакваните „млади“, който ще промянят България, да ни броите парите и вниквате в душите, да смятате, че се провалихме или успяхме, да ни възпитавате децата, да ни учите и слагате оценки – знайте през какво преминахме, за да сме това, което смятате, че сме.

Какви ли щяхте да бъдете на наше място?

Ми*, като Моето / Милениъл / Милен;