Има ли професионално прегаряне

08 февруари 2017

 

Вярвате ли в професионалното прегаряне?

Познавате ли някой, много добър в нещо,  който е зарязал работата си и  се е захванал с друго?

Вярвате, защото го познавате или защото някой ви каза, че е прегрял?

Как това се отнася към вас?

Мислите ли, че може да се случи на вас?

 

За професионално прегаряне говорим, когато човек изпитва апатия, отвращение към това, с което се занимава. Когато започва да смята, че клиентите напълно заслужават положението, в което се намират; когато често избухва и обвинява другите за това; когато не го е грижа за никого от потребителите на съответния бизнес…

Последните години често се говори за професионално прегаряне – не са рядкост хора, които напускат престижна кариера и развиват собствен бизнес – рисков, но вдъхновяващ.

Хроничният стрес, работата „на педал“ водят до загуба на смисъла – в кариерата, а не рядко и в личния живот. Много вярвам в новата парадигма „Не давайте пари на хората си – дайте им смисъл“. Оказва се, че сме особено чувствителни към наличието на смисъл, чиято липса бонусът не може устойчиво да компенсира.

Съществува един вид терапия за хора с депресия или други подобни прояви:

Болният прекарва 5 дни на уединено място в тишина. Няма право да чете, да говори по телефона, да пише – може само да разговаря с терапевта си. Както казва българският писател Георги Господинов: „Човек трябва да замлъкне за известно време и в отворилата се пауза да чуе гласа на друг разказвач“. В днешния шумен, забързан и състезаващ се свят е трудно да чуеш себе си, истинските си нужди.

Не вярвам в професионалното прегаряне. Вярвам, че даден човек твърде дълго е отлагал срещата със себе си.

На Изток твърдят, че най-голямото страдание е Привързаността. Ние сме твърде привързани към дадена професия, статус, компания, чуждото мнение…С тези неща се идентифицираме – загубата им е равносилна на нашата лична смърт.  Всичко у нас крещи за промяна, а ние се оставяме да ни убеждават, че сме Твърде – „млади“, „стари“, „опитни“, „неопитни“, „самостоятелни“, „екипни“ и т.н. – за новото, което искаме да предприемем.  И  сме Твърде забързани и нямаме време да чуем онзи „друг разказвач“ – нашата вътрешна мъдрост.

 

Накрая прегаряме като зарязваме всичко. Могли сме много по-хармонично да променим нещата, но накрая горим мостовете и досегашните си „ убежища“. И режем. Режем до кокал. 

Автор: Албена Паралингова
Категории: Мотивация/Motivation
Остави коментар

Коментари (6)

  • Христо Стоянов
    преди 7 години
    Не вярвам в професионалното прегаряне. Вярвам, че е най-трудно да разговаряш със себе си. И затова като "тръгнем" да прегаряне забравяме "да режем".
  • Албена Паралингова
    преди 7 години
    Да, труден е разговорът със себе си. Особено в променени условия. Тогава следва да използваме помощ отвън - най-добре на професионален помагач. :)
  • Ganita Toseva
    преди 7 години
    Съществува. Обикновено бърнаут се проявява при професионалисти, които са поставени под стрес и напрежение ежедневно. А дори, когато отиват на ваканция и уж почиват, продължават да мислят и да комуникират с колеги относно работата. Това води до допълнителен стрес. С натрупването му, от хроничен стрес се превръща в професионално прегаряне. Такъв бърнаут най-често се наблюдава при хирурзи, пожарникари, полицаи. Знаем, че това са сериозни професии, това си е призвание, не може просто така да зарежеш тази кариера, която си градил цял живот, и да станеш предприемач... Човек трябва да се научи да си почива пълноценно и когато е извън работа, да не мисли за нея, да не се вглъбява излишно в проблемите. Единствено, не съм съгласна, че човек в бърнаут изпитва отвращение към това, с което се занимава, просто става циничен, инструмент, чрез който се регулира стреса.
  • Михаил Илинов
    преди 7 години
    А дали е прегаряне или борба до последно? Човешкият труд, инициатива и желание не са неизчерпаем ресурс. Аз не вярвам в професионалното прегаряне. Едностранно професията и работата не могат да ни доведат да "режем до кокала". Заобикалящата ни среда извън работа + тази на работа са това, което оказва влияние във финални решителните моменти.
  • Албена Паралингова
    преди 7 години
    Човек става циничен, когато започва да вярва, че клиентите напълно заслужават положението, в което се намират. Колкото до призванието - всичко, което практикуваме/работим с лекота и радост, е призвание, което сме намерили. И обратното - ако работата вече не ни носи нужното удовлетворение, значи нещо се е променило. И съответно ние следва да направим същото. Парадоксът на нашето време е да искаме да станем същите, както преди /това, което ни се е случило/. Не осъзнаваме, че това ни се е случило, защото дълго време не сме променяли нещо. Изобщо живеем като под обсада - непрестанно сякаш нещо следва да защитаваме. Защото ни е "призвание" или дадено по право. Имаме в пъти повече потенциал, отколкото си мислим. Съвсем скоро ще започне да се говори за цикъл на професионалното/социалното развитие - процес от различни роли, които преливат една в друга. Хармонично, когато са осъзнати и изгарящо, когато не са. Погледнете хората, които са удовлетворени и успешни - могат да се самоопределят с няколко професионални/социални роли едновременно.
  • Албена Паралингова
    преди 7 години
    Моите наблюдения, Михаил, показват, че личността може да се справи успешно с професионални "турбуленции", когато личният й живот е ОК. Оказва се, че той е основата, която доставя ресурси. Тогава човек има потенциала и енергията да осъзнае какво не е наред в работата и да предприеме нужните промени. Във всички останали случаи - да, "борба до последно е". :)