Рискуваме да бъдем управлявани от опасни двоични системи

люстрацията е на Ben Wiseman/The Guardian, част от оригиналния материал:
https://www.theguardian.com/books/2022/jul/30/we-risk-being-ruled-by-dangerous-binaries-mohsin-hamid-on-our-increasing-polarisation


Докато приветстваме бинарното мислене на дигиталните технологии, разделенията между нас стават все по-големи.

Може ли художествената измислица да ни помогне да си представим различно бъдеще?

Тази статия на Мохсин Хамид в "Гардиън" по повод премиерата на новата му книга "Последният бял човек" ме впечатли и с тематиката, и с езика си. 

Изкуственият интелект все повече настъпва в полето на съвременните организации и вече има място в HR-бизнес процесите.

Затова материалът поражда много въпроси.

Нека да видим какви.

(Преводът е мой - Албена Паралингова)

През 2017-та година, след като публикувах своя четвърти роман „Изход - Запад“, си купих малък бележник, за да нахвърлям идеи за следващия. Смятах, че ще бъде за технологиите. Попаднах на една статия на Саймън ДиДео, асистент-професор в университета „Карнеги Мелън“, описвайки експеримент, който правят заедно с колегата му Джон Милър същата година. Те симулират взаимодействие и състезание между компютри от много поколения, конфигурирайки ги да играят шах. Открояват се интересни тенденции:

Вместо да търсят взаимноизгодни ходове или да водят безспирни битки между смъртни врагове, една част от компютрите започват да доминират като разпознават и фаворитизират своите копия – настъпва огромен просперитет, дори са изградени по-високи нива на сътрудничество. В крайна сметка, в процеса на копирането, както естествено се случва или е било е част от програмирането, възникват минимални разлики – същото се наблюдава и при организмите, когато гените им се кръстосат, което води до факта, че технологиите стават нетолерантни помежду си. Това поражда война при пълно изтребване, после е поставено ново начало, след което цикълът се повтаря пак и пак. 

Спомням си, че тази статия много ме впечатли. Не защото разбирам докрай симулацията или дори как е протекла. Порази ме сходството със събития, които ме касаеха по друг начин:

Възходът и падението не е нещо, което вече се е случило – то продължава да се случва отново и отново. Кулминацията на взаимодействието включва също тенденция за разединение до пълна нетолерантност, така че преминаването от една социална епоха към друга рядко е серия от бавен растеж, при който следващото ниво е малко по-високо от предишното. Напротив – траекторията на човечеството по пътя надолу може да бъде по-стремителна от тази нагоре.

Подобни тези може и да са очевидни – поне за мен те невинаги са ясни, особено на емоционално ниво. Дълго време вярвах, че нещата трябва да стават все по-добри за нас като човешки същества. Разбира се, винаги могат да се объркат опустошително, но ние сме доказали, че сме по-склонни да намерим начин да се справим – в състояние сме да избегнем ядрена война, да смекчим климатичните заплахи, да увеличим равенството и да ограничим бедността.

Това е бил и моят начин на мислене. Сега се безпокоях дали първоначалният замисъл относно човечеството не е по-мрачен в действителност, дали собствените ми очаквания на оптимист не са просто един невъзможен сценарий. 

Нека сме наясно – аз никога не съм се страхувал, че занапред ни очакват ужасни войни, масови преселения и икономически промени. Някак си съм си представял кривите на тези събития като редуващи се нагоре и надолу траектории. Не съм много сигурен върху какво точно почива тази моя вяра. Вероятно е свързана с младостта ми. И с всички промени в човешкия живот, както и със средногодишния размер на дохода в моя собствен живот.

Има и още нещо – то идва от царството на духа. Това е едно усещане, че нашият техно-оптимизъм може и да не се базира на задълбочено познаване на технологиите.

Сега започва да навлиза вятърът на техно-песимизма.

Компютрите на ДиДео са казали нещо, без да уточнят какво точно са имали предвид. То не е „Вие, глупаци“ – те са обявили, че краят може и да е близо.

Истина е, че бях разколебан след събитията от 11 Септември 2001 година и преместването ми в наглед демократизирания Пакистан с нарастваща свобода на изразяване, законност и ред, които обаче не се случваха така плавно, както се надявах. След това предишният ми дом – Великобритания – избра Брекзит. Когато по-предишният ми дом – Америка – гласува за Тръмп, усетих паника. Сякаш бях предизвикал вселенатаотначало като повей на някакъв песимизъм, докато накрая вселената не дойде достатъчно близо, за да ми каже:

„Вече е време, дете! Часът настъпи!“

Американската империя отслабватова може и да е добре за американците, но не и за някой друг. Все пак първите знаци не са окуражаващи – както при технологиите на ДиДео, веднага след кооперирането, ние намираме, че различията ни водят към нетолерантност. Както показва историята, когато империите поради разнообразните си популации се оказват на крачка от разединението, конфликтът е налице. Британската империя в Индия поражда насилието на сектите. Османската и Австро-Унгарската империя, както и Съветският съюз са направили същото, дори повече. 

Господството на Америка е по-силно и по-всеобхватно от всички, съществували преди това. И тъй като то отслабва, импулсите на разделението могат да се видят навсякъде. Назовете страна и ще откриете или диктатор от мъжки пол, претендиращ, че говори от името на народа, или такъв в изчаквателна позиция, който прави маневри да поеме контрола (има и жени, разбира се, но те са по-малко).

Нашият импулс да се делим на „като мен“ и „не като мен“ се случва в най-лошия възможен момент

Представям си господство – като машините от симулацията на ДиДео, при което те могат да правят (все по-добре и по-изкусно) три неща:

-       -  Да идентифицират разликите, подреждайки ги в категориите „Като мен“ и „Не като мен“;

-       -  Да се кооперират с тези от категорията „Като мен“;

-       -  Да унищожават другите от категорията „Не като мен“.

    Човешкият род притежава усъвършенстващи се умения да се кооперира (хиляди хора от различни страни са конструирали и в крайна сметка, са комплектовали компютъра, на който пиша сега). Развили сме по същия начин и способността да убиваме „на едро“ (посредством ядрени, химически, биологични оръжия). Също така избирателно и тихо могат да изчезнат тези, които ни безпокоят, което очевидно е все по-належаща екзистенциална нужда. Способността ни да убиваме обаче не се променя толкова бързо, колкото механизмът ни да разделяме.

Краят на величието на Америка съвпада с Ерата на киборгите.  Прекарал съм много време в Силициевата долина от 1970-та година насам. Баща ми беше дипломиран експерт, а майка ми работеше в технологична компания (правеха авангарден носител за съхранение, известен повече като „аудио касета“). Тичах бос из сухите подножия, гледах черно-бяла телевизия и бях убеден, че виждам цветове. Научната фантастика, която обичах, предполагаше, че в бъдеще ще има предавателни лъчи, хипердрайвъри и светлинни торпеда. Нищо от това не се случи – нашият свят все още е свят на автомобили, не разполагаме с наземни ускорители и лазерни оръжия. Промяната, обаче определена от научната фантастика, се случи:

Станахме прикрепени към екраните, сляхме се с начина, по който мислят технологиите зад тях и се променихме дори по-бързо, отколкото дете може да се превъплъти в Джедай.

Светът на технологиите е бинарен (двоичен) свят и точно това ме впечатлява. Научили сме се да прилагаме тези единици и нули към нашето мислене, развивайки все повече импулса си да отсъждаме „този е като мен“- „този не е като мен“. Правим това, исторически погледнато, в най-лошия възможен момент – сега, когато едно влияние избледнява, ние вече сме предразположени да разделяме прекомерно и да издигаме в култ тестването на правотата ни.

Резултатът можем да видим навсякъде около нас – катастрофално разединение, въоръжаване, дефицит на демокрация, неглижиране на грижите за околната среда. Това, което беше най-смъртоносният аспект на COVID, преди ваксините и лекарствата да бъдат достъпни, бе свръхреакцията на нашата имунна система към вируса – ужасната цитокинова буря, унищожаваща здравата тъкан на белия дроб в прекалено ревностната й битка с болестта. Сега съществува същият риск – нашата имунна социална система да  реагира така спрямо някоя друга. Пагубно за нас е бъдем „единици“, идентифициращи необуздано като „нули“ тези, с които не сме съгласни в голяма степен. Това обяснява човешкия потенциал да създава неразбории и изменчивост. Спешно трябва да бъдат намерени други пътища, гарантиращи бъдеще с повече разум и участие на повече страни.

Литературата, за щастие, е феноменално човешко творение, при което можем да бъдем и „единица“, и „нула“ едновременно. Този неин характер е от жизнено значение. Твърде вероятно е точно такава особеност да е най-необходима в нашето време на киборги.

Странно нещо се случва, когато четем романи. Едновременно и без да се усетим сме себе си и не сме себе си.

Себе си сме, защото сме сами и няма друг при нас, когато четем.

Кой още можем да бъдем? В същото време не сме себе си, защото в нашето съзнание е и някой друг – писателят.

Съзнанието общува посредством думите – думите, на които четящият придава живот под формата на герои, емоции, картини и събития. Четейки един роман, ние преживяваме две съзнания в едно тяло – читател и автор, пресътворяващи техния общ роман в едно уникално творение, продукт на тяхното взаимодействие.

Четейки, Аз-ът е специфично колективно съзнание, което се стреми към цялостност и изобилие и най-вече се чувства свободно. 

Странно нещо се случва също и когато човек пише роман – поне съгласно моя опит. Пишейки, искам да предам това, което ми се случва: събития от моя живот; неща, които ме интересуват или забавляват, или означават нещо за мен. Съществува и друг аспект, който сякаш не съм съвсем аз – седейки зад бюрото си, пред мен като че ли се отваря някакъв портал; аз се отдалечавам от себе си, за да се пренеса другаде, на други места, населявани от други хора, които са измислени. Като писател, аз искам да разкажа себе си и това е моят начин да се свързвам. От друга страна стои желанието ми да не съм аз – да се освободя от своите навици и постъпки. Ритуалът на тази драматургия ми е много познат, макар понякога да не съм много сигурен дали личността, която играя и този, който съм, сме и също лице.

Автентичност и цялостност. Съществува такова чудно непреодолимо напрежение между двамата: този, от когото се дистанцираме и този, който остава в центъра на това, което четем или пишем. Нужно е да го преживяваме като лична опитност на човешко същество.

В моя нов роман „Последният бял човек“ една сутрин героят Андерс се събужда, за да открие, че кожата му е тъмна. Не е била такава, когато е легнал предишната вечер. Споделя с приятелката си Уна и заедно с нея, баща си и майка й се опитват да се ориентират в новия му свят – свят на смут и много промени.

Питали са ме откъде идва книгата и защо съм я написал. И на мен самия не ми е съвсем ясно откъде точно се появи, но смятам, че тя отлежава две десетилетия и нейното начало води от 11 Септември 2001 година.

След този ден много неща се промениха за мен.

След 11 Септември не съм бил отвеждан в миграционните служби на летищата, но съм задържан и разпитван с часове.

Тогава бях на 30 години и бях живял вече 18 години на Запад, предимно в Америка и отскоро във Великобритания, моят нов дом.

Винаги съм бил човек с тъмна кожа и мюсюлманско име. Това не беше се променило. И все пак имаше нещо ново. Бях загубил нещо много важно. Това едновременно ме натъжаваше, разгневяваше и объркваше. Имах възможност обаче да разбера каква е тази загуба:

Бях загубил „белотатата“ си. Никога не съм бил наистина бял. Но съм бил достатъчно „бял“ – бях добре платен, притежавах университетско образование, бях живял в космополитни градове – все преимущества, свързани с „белотата“. Сега тези мои привилегии ми бяха отнети. Нараняващо е – както загубата само по себе си, така и осъзнаването по-късно, че точно системата, която ме беше възнаградила,  сега несправедливо ми отнемаше постигнатото.

Припомних си, че расата е конструкция, подхранваща се от опита и въображението ни, което носи и реални последствия. Разбира се, съществуват светла и тъмна кожа, но цветът на кожата сам по себе си не означава повече от кръвната група. Откритието за расите и ужасните им видове не разширяват устойчиво човешкото познание. Появили се неотдавна, те действително се променят и един ден ще изчезнат напълно.

Написах този роман, за да изследвам това, което се беше случило с мен, както вероятно и с други. Надявам се и читателите да имат възможност да го направят. Рискуваме да попаднем в капана на опасните и тиранични двоични системи. Вероятно художествената литература може да ни помогне да проучим пространството между единиците и нулите, което дори и да ни се струва празно сега, когато го заемем и изпълним, то ще продължи да се разширява, може би дори ще се огъва и разтяга, докато ни открие своя неочакван потенциал да ни побере всички заедно. 

 

 

 

Категории: Общa темa/Other
Остави коментар

Коментари (0)

    Тази статия все още няма коментари. Бъдете първи и дайте своето мнение!